Гръцката митология е известна със своите безбройни митове за дванадесетте върховни божества, чиито битки и страсти вдъхновяват поети и художници.

Но готови ли сте да се пренесете отвъд сиянието на Олимп - сред сенките на древните гори и бездънните морета? Там, където властват върколаци, прокълнати заради деянията си. Или морски нимфи, които шепнат на вълните и сирени, чиито песни могат да погубят.

Историите за върколаци са ни добре познати - те присъстват често в народните поверия. Самата дума „върколак‘‘ е със старобългарски произход.
Нека се насочим малко на юг и ви разкажем един мит за първия върколак, появил се някога…

Първият върколак

Много отдавна живял цар Ликаон, който бил първият цар на Аркадия. Славел се с това, че бил изключително ценѐн и справедлив, но и понякога жесток владетел.
В столицата Ликосура бил построен храм в чест на Зевс и се организирали спортни състезания, за да го почетат. Естествено това привлякло вниманието на Зевс и той, преобразен като обикновен човек, заживял в Аркадия.

Един ден решил да отиде в двореца на Ликаон и помолил да бъде нахранен. Ликаон му се присмял и го изгонил с думите „Иди да живееш в гората!“. Това разгневило Зевс и той се явил в истинския си образ. Това обаче не било достатъчно за Ликаон и той решил на изпита Гръмовержеца. Заповядал да поднесат блюдо, в което имало човешко месо. Очаквал, че ако това наистина е Зевс, той ще разбере какво му се предлага.

Най-вероятно, дори в най-големите си кошмари, Ликаон, дори и не е и сънувал какво ще последва. Постъпката му до такава степен разгневила Зевс, че той не само разрушил палата на владетеля на Аркадия, а и го проклел с думите „Сега вие ще живеете в гората‘‘. Той превърнал Ликаон и неговите синове във вълци, а същата съдба щяла да последва всички негови потомци.

Една част от мита гласи, че месото, предложено на Зевс, било на сина на Ликаон – Никтимос, когото богът впоследствие възкресил и той управлявал Аркадия.

Оттук идва и думата „ликантроп‘‘ – (λυκάνθρωπος) – от lykos („вълк“) и anthropos („човек“)

Нереидите

От тъмните гори, нека да се пренесем, в морските дълбини и ви запознаем с Нереидите (Νηρηίδες). Това са петдесетте дъщери на Нерей и Океанидата Дорис. Всяка от тях имала своя песен и свой блясък, различен като морската пяна при изгрев.
Сред всички Нереиди, най-прославена е Тетида. Зевс и Посейдон се борили за любовта ѝ, докато не узнали че според пророчеството, синът ѝ ще бъде по-велик от баща си. Тогава я дали за жена на смъртния цар Пелей.

Но Тетида не била покорна съпруга – тя можела да се преобразява (звучи ли ви познато?): на птица, на пламък, на вода. Тетида, дарила Пелей със син - небезизвестният Ахил. Казват, че когато той паднал пред стените на Троя, морето се изпълнило с плача на всички нимфи.

Ала морето невинаги е милостиво. Сирените пеели омайно красиво, но техните песни довеждали до гибел  всеки, имал злата участ да ги чуе. Музика, която омагьосвала и обещавала любов, но носела смърт. Мнозина моряци са загинали, откликнали на техния зов.

Възникването на Неапол

Само Одисей успял да се изплъзне от сирените - не със сила, а с мъдрост. Той казал на моряците си да сложат восък в ушите си, а самият той да бъде вързан за мачтата, защото бил любопитен да чуе песента им. Когато чул песента им обаче, искал да го развържат. Тогава Еврилох и Перимед го завързали с още по-здрави вериги и така всички били спасени.

След като Одисей не се поддал на песента на сирените, една от тях  - Партенопа, била съсипана и се хвърлила в морето, където намерила смъртта си.
Тялото й било отнесено от вълните и изхвърлено на брега на Кампания, където по-късно възникнал град Неапол (Νεάπολις – „Нов град“). Жителите го нарекли така в чест на сирената и построили светилище, където я почитали като пазителка на морето и града.