Има хипотеза, според която езикът, на който говорим, определя начина, по който мислим. „Хипотезата на Сапир-Уорф“ е позната като принцип на лингвистичната относителност. Тя предполага, че културните различия на даден език влияят на възприятията на говорещите го относно време, пространство, морални принципи.

Според проучвания на американската психолингвистка проф. Виорика Мариан хората, които говорят свободно повече от един език, имат различна невронна структура на мозъка.
Тези хора често се чувстват различни на отделните езици, които владеят. Това е, защото всеки език или диалект има особености, които влияят на езика и мисълта по различен начин. Така например ако да изречеш дадено нещо в един език, е напълно нормално, то в друг - същото нещо би се счело за неприемливо.
Посредством тестове е установено, че при т.нар. от психолозите „Големи пет“ личностни черти – откритост, отговорност, екстровертност, любезност и невротизъм – двуезичните участници дават различни резултати на родния и втория си език.

Запитани дали се чувстват различни на втория си език, двуезични участници в друго проучване, публикувано от ББС, споделят интересни осъзнавания. Те се усещат повече или по-малко уверени; повече или по-малко асертивни; имат по-силен и ясен глас или говорят по-тихо и дълбоко; звучат по-нежно или по-грубо.

Според една от авторките на изследването няма мислене извън кутията. Това, което наричаме нестандартно мислене, е вземане под внимание на различните перспективи, които един двуезичен мозък притежава.

Д-р Лера Бородицки е американска професорка от беларуски произход. Тя е един от основните учени, допринесли за развитието на теорията за лингвистичната относителност. Бородицки открила, че думите за „чаша“ в английски език се различават в зависимост от материала, от който е направена чашата. На руски обаче се различават в зависимост от формата на чашата.

Тя също така е изследвала аборигените Таайоре в Австралия и открила, че нямат думи за „дясно“ и „ляво“, а вместо това използват посоки. Например "северозападен крак","южна ръка" и т.н. Същите тези хора не си казват „Здравей“, когато се видят, ами „В каква посока отиваш“. Това не следва да е учудващо, тъй като пространственото ориентиране е жизненоважно за тези племена.

Тук споделяме няколко примера, които се надяваме да са ти интересни:
- На английски човек се освобождава от ограниченията за род. Също така липсва категорията за учтивост, която в други езици се въвежда с местоимение и съответните съгласувания.
- В испанския език има отделни местоимения за учтива форма на общуване, за мъжки, женски и среден род, както и за група от мъже, група от жени и смесена група.
- В български и турски език можеш да говориш за случки, на които не си присъствал и това да стане ясно („той бил катастрофирал“/“Тутанкамон живял в Египет“). В много други езици обаче, би се употребила свидетелската форма „той катастрофира“/“Тутанкамон живя в Египет“. По този начин липсва информация дали говорещият е бил свидетел на ситуацията.
- Ако напишеш текст на един език и след това решиш да го преведеш на друг, който владееш, ще осъзнаеш, че намираш за важни различни части от историята.
Например можеш да напишеш тема на български „За или против Х“. След това обаче можеш да преведеш текста на испански и да си дадеш сметка, че двата текста си противоречат. Това се случва, защото докато превеждаш, е възможно да осъзнаеш, че на другия език подкрепяш противоположната теза.

Нещо подобно се е случило и с автобиографията на Владимир Набоков, който я написал на английски. Когато го помолили да я преведе и на родния си руски, той се сетил за още истории, които е пропуснал в оригинала.
- Езиците на исторически номадските народи са по-кратки. Т.е изказът е по-стегнат, използват се по-малко думи, говори се по същество. Това е така, защото хората трябвало да общуват помежду си в движение, обикновено от разстояние и обикновено на кон. Носителите на такива езици не намират за нужно и смятат за обидно т.нар. „бъбрене“ (“small talk”).
- В езика на инките Кечуа пък не съществува дума за „сбогом“. Съответно и концепцията, че повече би могъл да не видиш този човек, не съществува. Инките имали изрази, с които си казвали „до следващия живот“ или „до следващия път, когато се срещнем“.

В заключение: опитай да напишеш текст на родния си език и след това да го преведеш на втория (или обратно). Или пък си припомни спор, който си водил с някого на някакъв език, и се опитай да използваш същите доводи на друг език. Има ли разлика?
Ако пък владееш само един език – ние сме тук да променим това 🙂